Старата изоставена къща в края на гробищата.

Какъв по-хубав начин да опознаеш един град, от този да се разровиш в това, което хората бяха погребали? Не, нямаше да ровя из останките на мъртъвци, това е отвратително дори и за мен. Просто щях да се разходя из местата, които хората си мислеха, че са предпазили с глупави легенди и предупреждения.
Спрях колата си близо до входа на гробището. Това, че съм демон не означава, че не мога да пътувам със стил. Независимо какво твърдяха другите.
Запристъпвах из редиците от надгробни плочи, като се оглеждах за нещо интригуващо. Древни, семейни гербове, странни билки с дълги, заплетени имена, които никога нямаше да запомня. Върколаци и вещици със сигурност. Щеше да е по-забавно, от колкото очаквах.
След известно обикаляне се отегчих от трупове и тук-там тъжни възрастните хора, които сякаш бяха дошли за среща с випуска. Отправих се към края на парка. Постепенно броя на гробовете намаля, за сметка на дърветата, чиито клони покриваха небето, създавайки илюзията, че е нощ. Няколко метра по-навътре открих стара, порутена постройка.
Запътих се натам, макар да очаквах единствено остатъци от купони на местните хлапета. Да, наистина открих празни бутилки евтин алкохол, но не те, а надписите по пода ме заинтригуваха. Проклетите вещици бяха скарани с английския, но рисунките им бяха твърде предсказуеми.
- Вампири. - усмихнах се аз. Да, определено щях да се задържа в Мистик Фолс.

Бях се вглъбил в древните писания, в напълно безсмислен опит да ги разчета. Изглежда надписите бяха по-стари от колкото предполагах, а пода по-мръсен от колкото ми се искаше да мисля, докато размазвах мръсотията с ръкава си. В момента ми се струваше, че има нещо много разумно в рекламите за препарати и мъже, които ги вадят от дамски чанти... Бях толкова съсредоточен, че дори не усетих присъствието, което най-сетне ме откъсна от заниманието ми.
- Вампири, а? - гласът прозвуча толкова уверен и невъзмутим - чисто предизвикателство.
- Знаеш, нищо сериозно.. Номера с промяната на лицето, по-дългите кучешки зъби и.. - за момент цялата ми инерция се срина, когато се обърнах към събеседничката си. Изглеждаше страхотно, да, но имаше и нещо предупредително в излъчването й, което пробуждаше стари инстинкти у мен, които ме караха да напусна тялото си и да изчезна надалеч. - Както и да е, аз дойдох заради купона. - продължих, като изритах начупено стъкло по земята. - Не съм го изпуснал, нали? - усмихнах се на собственото си остроумие. Колко трудно можеше да е да вбесиш такава жена и да останеш жив?

- Както изтъкна, удоволствието е мое, Ребека. - отвърнах, като изтупах несъществуващите прашинки по блузата си, с престорен драматизъм. - Аз съм Дерек. - усмихнах се, като подадох ръка, макар да очаквах всичко друго, но не и приятелско ръкостискане.
Бях чувал много истории за фамилията Майкълсън, повече от които навярно пълна лъжа, съдейки по източниците си. В подобни ситуации демоните наподобяваха на рибари или ловци, които се хвалеха с плячката, описвайки я като нещо наистина впечатляващо, най-често, за да оправдаят невежеството си, че са я изпуснали. От друга страна, беше глупаво да игнорирам всеобщото мнение, но никога не се бях старал да действам особено разумно. Както винаги, предпочитах да разчитам на своята преценка, дори и да се налагаше да повторя нечии грешки. За целта, обаче, очевидно се налагаше да пренебрегна себе си за момент и да спестя споделянето на наблюденията си - особено онези, касаещи кръвопийците. Поне част от тях.
- Какво те води насам? Търсиш удобен гроб в който да поспиш или се наслаждаваш на природата? - попитах, като хвърлих такъв умилителен поглед на загиващата сграда, че в мен самия възникнаха съмнения дали на съм живял в това изоставено кътче.

П.П. Съжалявам, за забавянето..