Преди месец, Маями.

Събуди се към пет и половина. Не успя да заспи отново. Все още виждаше непознати силуети в тъмнината, спотаила се в ъглите на стаята. Завъртя се няколко пъти преди официално да се предаде. Мина тихо покрай втората спалня в апартамента и за момент се загледа в заспалите Гейб и Хейдън преди да излезе. Силно се надяваше разходка в парка да прогони мислите й. Не искаше да мисли за каквото и да било. Искаше поне веднъж да попадне в зоната на белите мисли. Онези, които до нищо не водеха, но и нищо не искаха в замяна. Освен тях всяка друга мисъл бе нож с две остриета. Можеше да бъде добра, но и лоша в същия миг. Също като спомените и хората, които ги оставяха. Кой ли щеше да го знае по-добре от нея? Момичето, което помнеше родителите си като най-добрите през първите години от детството си, а след това започна да забелязва всичко онова, което й бе убягвало до този момент. Момичето, което се влюби твърде рано и позволи отново за бъде сляпа, но накрая прозря и тази истина. Не осъзна кога първите лъчи на слънцето огряха алеята, по която вървеше. Когато излезе, навън все още вилнееше сумрака преди изгрева. Сега небето просветляваше и съвсем скоро щяха да се усетят първите пролетни горещини, които от известно време тормозеха Маями.
Антиа спря и затвори за миг очи. Видя всички онези лоши спомени като на лента. Горчивината в усмивката, обвинителния поглед, безразличие и свирепост, които никога не си бе представяла, че могат да изпълват същността на един човек, но, разбира се, той не бе човек, че да бъде трудно да повярва, че точно това го съставяше отвътре. Накрая и съня. Бе сигурна, че той също е спомен. Точно година и половина след като се бе родила и нещата горе-долу бяха укрепнали в семейството й. Вече не се усещаше чак такава отчужденост между дете и майка. Майка й я бе приела в семейството си. Отвори рязко очи и забяга. Нуждаеше от адреналин, който да забушува в кръвтта й. Тъкмо зави и пое по следващата алея, когато на ъгъла се закачи леко в тялото на друго момиче. По-скоро млада жена. Тъмнокоса и тъмноока млада жена, която прие с усмивка извинението й. Същата тази усмивка накара Антиа да се спре и да задържи погледа си върху устните й. Още с лекия сблъсък имаше лошо предчувствие, но никога нямаше да се осъзнае, ако не бе видяла кучешките зъби на непознатата. Не, другите хора нямаше да забележат тази подробност, но Антиа винаги бе с една крачка пред тях.
- Ти? – попита накрая и споменът от онази нощ, както и сънят от тази просто нахлуха в главата й.

Антиа се почувства застрашена и трябваше. Този път край нея липсваше отчаяна жена, която е готова да погуби себе си, за да се срещне с изгубения си син. Нямаше почти никой, който да я спаси от подлите намерения на тъмнокосата жена, чието име дори не знаеше. Съвсем дискретно огледа пустите алеи с някаква надежда да забележи някого, все едно кой е той. По това време трябваше да има хора, които да побягат в ранните часове или пък просто бяха излезли да разходят кучето си. Накрая върна поглед към жената. Опита се да си спомни, да възстанови изгубената преди много време сцена, но без успех. Какво ли можеше да помни от толкова ранно детство? Помнеше страха, който умело подскачаше върху нервите й точно както се случваше в този момент. Помнеше леки конвулсии, каращи я да се сгърчва по неестествен начин, защото не можеше да се пребори с паниката, която я заливаше. Помнеше гордия рев на майка си, когато се хвърли върху жената и я прогони, а след това и как той премина към тоналностите на пълно отчаяние. В тази нощ бедната госпожа Харт не намери смъртта, която така силно желаеше, а нямаше силите да си подари сама. Дали се бе замисляла за наемен убиец? Но вероятно съвестта бе по-силна от желанието при нея, защото въпреки всичко тя продължи да се грижи за нея.
- Какво искаш? – попита хладнокръвно, доколкото бе възможно, когато гласът й отказваше да се подчини и продължаваше да трепти по един ужасно дразнещ начин. Въпреки това Антиа победи страха. Нямаше да позволи на една жена да я докара до лудост. Не беше първият вампир, който вижда. В началото не повярва. Въпреки че бе видяла какво ли не, твърде силно вярваше, че те са просто мит. Не можеше нещо толкова популярно сред хората да се окаже реалност, колкото и логично да звучеше всъщност. Единственият въпрос бе защо тази жена продължаваше да я преследва? Все едно искаше нещо от нея. Искаше го преди, искаше го и сега. И Антиа искаше нещо от нея – да се махне, да я остави на мира.