Баскетболното игрище.

В много дни, Хейдън и Габриел се разбираха, но този не беше такъв. Хейдън вероятно имаше колики и това го караше да пищи доста по- често от обикновеното, карайки големия си приемен татко да се паникьосва и дори изнервя. Именно, защото бе изнервен, сега Гейб бе предпочел баскетболното игрище пред това да си останат вкъщи, затворени и под единствения поглед на тишината. Надяваше се Зара да не види от някъде как се държеше със сина й, защото, ако не тя, то социалните можеха да му го вземат. Не беше лош приемен татко, но за своите двадесет и седем години можеше да се справя къде къде по- добре като родител.
Причината да се чува единствено тупкането на топката и стъпките на Габриел, беше затворените, леко трепкащи клепачи на малкия господин Далас. Тялото му беше отпуснато в кенгуруто на гърдите на Гейб, където бе облегната и главата му. Крайниците му се люшкаха насам- натам, докато Габриел тичаше и подскачаше с топката около коша. Признаваше си, че не бе играл отдавна. Имаше странното усещане, че способностите му са позакърнели, но сам си обещаваше, че скоро ще възвърне това, което бе загубил за двата месеца, които прекара в болницата, залепен до кувиоза на бебето и още два на климатизиране и опознаване. Хейдън вече бе пораснал и му беше време да се опознае с външния свят и неговите трудности.
– И той вкарва кош! Точка за този отбор – сам си скандираше Габриел, докато повдигаше малката длан на бебето и удряше пет в нея.

Габриел продължи да говори нещо на Хейдън. Не, че той го отразяваше в тези сублюмни моменти на сън и всичко вървеше наред, докато очичките му не започнаха да примигват. Вниманието на двамата мъже беше привлечено от поздрава изречен от толкова нежен глас, че Хейдън сигурно можеше да се закълне, че ще получи повече ласки и внимание отколкото Гейб. Вторият се обърна в цял ръст, докато продължаваше да тупка топката отстрани на тялото си. Изглеждаше малко по- сериозен от обикновеното, но след първия поглед в очите на непознатата сякаш се отпусна и се опита да се усмихне. Чувствата й не излъчваха... почти нищо. Ала в същото време, Габриел не се намираше пред стена и долавяше някакви откъслячни моменти на чувства от страната на Лили. Може би беше някакво висше същество, което не му позволяваше да я усеща. Сигурно ще да беше това, но съдейки по доверчивата реакция на Хейдън, който неспокойно се размърда в малкия си, удобен затвор и протегна ръце напред, сигурно бяха не застрашени. Ах, този малък сваляч! Винаги търсеше женски гърди, в които да намери опора и топлина. Замрънка недоволно задето не бе изпълнено желанието му на момента.
– Виж, Хейдън, ще увеличим отбора си с един човек – усмихна се ведро Габриел, оставяйки топката по игрището.
Големите мъжки ръце разкопчаха сложния механизъм на кенгуруто и извади малкото, сърдито човече от там, което обещаваше да му се сърди, докато не изпълни желанието му. Мъжът го поднесе към непознатата.
– Мисля, че те хареса. Вземи го, вземи го – окуражително рече Гейб и закима убеден в предложението си. – Все още няма зъби, за да хапе – засмя се той.

Интересен въпрос. Къде наистина беше майка му? Как един ден щеше да представи отговора, когато му се зададе същия въпрос. Може би: „тя е на дългосрочна почивка на небето” или пък „не се притеснявай, лежи на удобно под земята, погрижил съм се възглавницата да е подпухнала”. И тайно се зарадва, че сега му беше зададен от една непозната, а не от мъничкия пашкул в ръцете й, който сега немирно, но доволно се разполагаше там и се опитваше да улови всеки висящ кичур коса, достигащ до него. От време на време му харесваше да дърпа женски коси, особено тъмни и дълги, точно обратното на тази, която красеше майка му. Но, да кажем, че все пак, генетично бе прихванал нещо от приемния си баща.
– Майка му е мъртва – отговори някак нехайно Габриел, сякаш се опитваше да омаловажи факта, че в момента горкото дете бе обречено на живот с един непохватен татко, освен ако институциите не се опитат в бъдеще да го отнемат от Гейб. – Само двамата сме си.
Големия мъж изтича към топката и я улови между силните си длани. Затупка по асфалта, докато наблюдаваше милата картинка на Хейдън и Лили. В крайна сметка му идеше да нарече малкия „мръсник”! Беше сигурен, че не би искал да дели гърдите, върху които бе облегнал главичката си сега. Ах, този сваляч! Бива си го това бебе! Подвизаваше се в прегръдките на различни дами дори без да си отваря устата с някоя любезност.
Габриел метна топката почти майсторски, но въпреки това уцели коша. Отново я улови в своя ритъм. Обърна се с лице към Лили. Остана загледан в изписаните й устни. Можеше да си представи колко чаровна усмивка се появяваше на тях, но в момента тя изглеждаше пестелива на тези прояви. И въпреки това лицето й изглеждаше естествено спокойно и красиво с бяла, млечна кожа. Дали я гледаше прекалено дълго? Трябваше да каже нещо. Каквото и да е, за да замаже липсата си на възпитание.
– Работиш ли почасово? Като детегледачка имам предвид – сериозно, това ли беше най- доброто, което измисли?

– О, съжалявам, помислих, че...
Габриел започна да се извинява след отрицанието. Колко глупаво, наистина, се бе оказало от негова страна да поде такава тема. Детегледачките не се намираха под път и над път. По- вероятно беше да намери чрез агенция за подобни жени, но тогава нямаше как да прецени от самото начало дали ще бъдат одобрени и от Хейдън. А сега черно на бяло можеше да види одобрението в жестовете на малкото му телце. Колко доверие внасяше в една прегръдката си с Лили. Сякаш намираше, дълбоко в нея, или пък просто Габриел не го виждаше, заместителка на Зара. Достатъчно добра заместителка.
– Значи, все пак, можеш да го гледаш? – ухили се до ушите Гейб. – Хейдън толкова много те хареса! А аз трябва да работя от време на време и наистина трудно се справям.
Очите му игриво преминаха по Лили в очакване на реакцията й. Силно се надяваше тя да бъде одобрителна. Пък и... в крайна сметка, Габриел работеше вкъщи, но гледането на дете никак не ми помагаше в творческия безпорядък, който поддържаше в ателието си. Приближи се опасно близо, но въпреки това спазваше една естествена душевна дистанция на ерген от дълго време. Отстрани, човек би решил, че бяха двойка. И не каква да е двойка, а двойка, заздравила връзката си с дете. Но Хейдън не беше нито негова, нито нейна плът. Което бе не особено важна подробност в случая.
– Габриел Еко – представи се мъжът, но не подаде ръка. Просто се усмихна, докато държеше топката и се любуваше на гледката на спокойното дете и... спокойната Лили. – Ще имаш работа с него, ако не ми го вземат социалните – опита се да се пошегува с това Гейб, но не се получи съвсем.