Билярден клуб "Mystic"

Любители на билярда?

Чакаше вече четвърт час, а следа от странния субект, когото по случайност се бе запознала в някаква чат-стая за свръхесетествени същества и прочее небивалици, които се срастваха с ума ти чак до дълбочината на очните дъна, щом веднъж дръзнеш да се замесиш с подобни истории.
И все пак, бе убедена, че мъжът с черната шапка не беше просто човек. И не защото нейното детско съзнание бе митологизирало странния субект в нещо страховито и неплътско, което обитава кошмарите, а заради онова усещане, което витаеше около него, което я бе сграбчило и направило за миг своя пленница. Чувство на безсмъртна безнадеждност, което се просмукваше през порите на всяка клетка, докато разяде сърцевината й.
Подмяташе между пръстите си брошката, която бе намерила в джобчето на елеченцето си онази вечер. Беше я изследвала толкова пъти за последните 15 години, че познаваше до една нейните съвършени форми.
Разтърка с твърдата основа на дланите си, морните за сън очи, които се бяха взирал денонощия наред в синия екран на компютъра, до момента в който започна да вижда пълноцветни галактически картини на пръскащи се съзвездия и експлоадиращи звезди по опакото на клепачите си.
Спусна ръка по едното от бедрата си, където под грубия дънков плат на панталонките се криеше късата кама, втъкната в колана й, за да се увери за стотен път, че то бе на мястото си.
Погледна към бармана, който я сметна за поредната отчаяна мамина глезла, зарязана от гаджето си в този мърсен и пошъл бар, давеща мъките си в разредено уиски. Той щедро допълни чашата й с физиономия, по която се четеше фалшива скръб, под която прозираше намерението му да я просне на някоя от масите й да се настани между краката й, а Изадор завъртя очи с досада.
Погледът й се отклони към вратата.
Отново.
Може би просто я беше метнал. Или пък бе решил, че тя бе прекалено опасен риск за неговия вкус. Или нещо друго.
Някакъв пиян господин се клатушна леко от близкия стол и нокаутиран заби глава върху бара в алкохолен несвяст.
Що за адска дупка бе това?!
И ако подобни места я погнусяваха дълбоко, беше ли готова да се изправи срещу страшилището от своето детстов?

Това беше пародия. Не, направо същинска подигравка със съдбата на един ловец. Хора се събираха във форуми и основаваха сайтове, в които боготворяха свръхестествени същества или разказваха измислени случки. Накъде, за Бога, отиваше света? Скоро за Килиан нямаше да има място под слънцето. Какво щеше да прави, ако нямаше на кого да вярва в подадената информация? Вече трети път го викаха за зелен хайвер. Не че действително някой си мърдаше пръстта, че да го повика по телефона. Просто имаше интересни случаи, които за негово огромно нещастие се оказваха все невинни разкази на отчаяни последователи на Стивън Кинг. Трябваше да се сети, че няма нещо такова като То, което да е два метра и да прилича едновременно на зебра, кенгуру и карфиол. Май наистина бяха прави онези, които му набиваха в главата, че е идиот. Права беше и Ирис, че си тръгна и го остави. Кой би го търпял толкова наивно дебилен?
След време вече не обръщаше внимание на глупостите, които се пишеха из Интернет. Прозря истината и се обърна за помощ към книгите и различни неразрешени полицейски случаи. Разбира се, остана във връзка с няколко добри приятели по въпросните чатове, но само защото бе забавно да ги забаламосва, че е открил триглава златна рибка или акула със страх от домати. Глупаци... Светът бе пренаселен с тях и се чудеше кога ли ще е законно и тях да унищожи, но пък май не бе добра идея да го мисли. Все пак може пък някой друг ловец да отнесеше неговата глава. И така една вечер се появи тя. Не, не като в приказките, в които принца харесва своята принцеса от пръв поглед. Тя по-скоро прикова интереса му, защото подхвърли въдицата с разказ за нещо далеч по-ново и непознато за него. Естествено колкото и привлечен от случая да я почувства, Килиан не спомена истинското си име, а остана зад фалшивото Гейл Доусън, което в последно време се бе сраснало с него. Може би ако един ден останеше без работа щеше да го използва, за да основе фирма или да си купи малка книжарница. Знае ли човек за какво друго го бива човек като него?
От разговор на разговор Килиан достигна до неразрешен случай, който го заинтригува дори повече отколкото бе успял разказа на жената. Накара го да пожелае да се срещне с нея като за целта избра една наистина долнопробна дупка. Не му пукаше какво можеше да си помисли тя. Идваше с напълно професионални намерение и нямаше да насилва късмета си, въпреки че нямаше да откаже, ако той решеше да го навести. Все пак трудно се намираше женски интерес, когато вечно ти се налага да пътуваш.
- Съжалявам, че закъснях. – прокрадна се зад гърба й, докато погледът й бе насочен към вратата на бара. Никога, ама никога не влизаше в „Мистик” през главния вход. Като има връзки, защо пък да не ги използва и да влезе през задната като един истински тарикат, какъвто впрочем беше?

Острият връх на камата докосна корема на мъжа.
Изадор нямаше никаква представа как изглежда, затова имаше право на своите женски ( и човешки...) съмнения. Единственото, което бе оставил като знак за своята персона бе някакво хилаво описание, в което можеше да се вмъкне от дребен китаец, емигрант - продавач на слънчеви очила до културист отказващ стероидите.
И все пак почти изпросеното му извинение му спаси живота, понеже острието бе на път да се вдълбае една идея по-дълбоко в плътта и тогава нещата нямаше да бъдат толкова наивни. Иза го прибра в ножницата му, а мускулите й се отпуснаха след стресовата ситуация, която бе оставила цялото и същество на ръба на адреналилен погром.

Огледа обстойно господин "Липсват ми маниери" и останови, че той бе всичко, което очакваше - небрежния вид на момче от Юга, прекалено видното оръжие в поизносен кобур на колана, тридневната, рехава брада, бе предрекла дори леко зацапаната якичка на якето му.
- Благодаря за навременната поява. - от тона й така й не стана ясно дали това бе намек за ирония или откровеност, защото гласът й трепкаше като крилете на нощна пеперуда, запленена от топлината и жълтата магия на обикновена лампена крушка.

Беше по-нервна и от на първа среща, която междувпрочем, до сега не бе имала по опасения на майка й, че след като опита от греховната сладост на това да общува с мъже, особено такива, които не принадлежаха към нейната социална каса, щеше да се разврати и да се превърне в долнопробна пачавра, която скита по безлюдните улици на мръсните кварталчета на града, молейки се някой да й го начука.
Сиреч социални предразсъдъци, за които не можеше да й пука по-малко, особено, когато нещо толкова наболяло, като трън в показалеца, заплашваше съществуването й.
- Бях отчаяна. - реше Изадор с той предполагащ някаква непосилен за опрощаване, грях. Етикеция на кралския двор - никога не съжалявай за нещо, освен ако то е да не можеш да се справиш без чужда намеса.
Не искаше да изглежда в очите на един непознат безпомощна, ала такава си беше. При разговора си, бегло бе нахвърляла детайлите около случките в онази вечер, която помнеше болезнено ярко.
Златистата напитка намери пътя си в гърлото й, оставяйки горещо-хладна диря по трахеята й.
Поръча следващото без дори да се замисли.
Вътрешно скимтеше като предсмъртно ранен звяр, бе лабилна, крехка - беше онова безпомощно дете, което бе 15 години по-рано. Удави страха си в поредната глътка уиски, преди да отвори устата си, ала от там не излезе нищо освен задавен стон на обезсърчение.

Килиан Шейд бе роден под щастлива звезда. Поне с това можеше да обясни навика си винаги да се забърква в неприятност, да е замесена жена и все пак да му се размине. Трябваше да е карма, защото нямаше друго обяснение защо все още не е намерен под формата на един прекрасен по външност труп, чиято смърт да разследва група кухи глави от местното полицейско управление. Нямаше нищо лично против служителите на реда, въпреки че няколко пъти бе завършвал за денонощие в ареста или просто се бе натъквал на подобни персони и никога, ама наистина никога, тези срещи не завършваха добре. Разбира се, това нямаше нищо общо с лошото мнение, което той си бе изградил за тях. То бе провокирано по-скоро от неутолимата им жажда да не вършат нищо, да ядат понички по цял ден и да се ровичкат в стари досиета, с които или да ти натрият носа накрая или по чийто адрес да изразят фалшива искреност.
За момент бе отклонил внимание от русокосата жена, за която знаеше съвсем малко. Знаеше името й, както и отделни фрагменти от миналото й. Не се нуждаеше от повече, за да си свърши работата и да й помогне в тежкото начинание, което бе поела под своя отговорност. Учуди го обаче факта, че тя бе две напълно отричащи се противоположности. С идването си бе видял у нея един съвсем мил и драг спомен на силна жена с ясни цели. За момент под кожата му бяха плъзнали дузина студени тръпки, когато острието се допря фатално близо до него. Не видя точната форма на оръжието, но боравеше с какво ли не, така че имаше бегла представа какво да очаква за бъдещето си. В следващия момент обаче я видя крехка, несигурна, беззащитна. Безсилна. Определено бе отчаяна. Не просто бе, а продължаваше да бъде. Беше като мравка в локва, търсеща сламка, за която да се хване и да се спаси. Искаше му се да имаше начин, по който да влезе в ума й и да види всичките мисли, които се блъскат там. Всъщност го можеше. Разполагаше с бегли знания в сферата на психологията, пък и често наблюдаваше хората и техните реакции, че да започне да се заблуждава, че с малко концентрация може да замисли по идентичен начин с някой друг. Но сега единствено правеше предположение. Откъсна поглед от нейния колкото да си поръча чаша с уиски, точно както тя бе направила. Пропусна леда. Не харесваше да смесва алкохола с нещо друго, въпреки че имаше редки изключения.
- Прости ми, но ти все още си отчаяна. Защо не ми кажеш ясно и просто какво искаш от мен и ще направя всичко по силите да послужа добре на висша особа, каквато си. – предложи дружелюбно и отпи от чашата си. Наистина му липсваха обноски за пред представителка на кралско семейство, но никога не бе имал сплотено семейство, че да получи дори минимално добро възпитание. Въпреки това наистина пожела да й помогне. Изадор просто го трогна по един по-необикновен начин.