Anthea.

by **Anthea.** Сря Май 01, 2013 4:25 pm

Алана Харт. Абсолютно нищо не я обвързваше с това име освен купища документи, които така упорито настояваха да разрушат и без това крехките стъклени стени на света, в която копнееше да живее. Антиа не желаеше да бъде единствената дъщеря на семейство Харт и онази, която носи вината за смъртта на брат си. Нима можеше някой да вини едно беззащитно момиче, че просто бе по-силна? Въпреки звучността и красотата на името си, Лана го презираше. Може би ако то не напомняше толкова много на горчивината, спотайваща се в усмивката на майка й, и обвинителният поглед на баща й… Може би тогава нямаше да опитва така упорито да го заличи.

You and I walk a fragile line,
Darlin’, one goes down & one gets out.

Датата бе 7 август, 1993 година. Утринта бе прохладна и ефирната нощна мъгла се надигаше бавно от асфалта преди първи слънчеви лъчи да я бяха прогорили. Самотен вик оттекна в стените на кремавата спалня, напусна бялата двуетажна къща на ъгъла и проехтя по дължината на главната улица. София Харт се изправи рязко в леглото си и този път не се засмя на отражението си в огледалото. Обикновено го правеше, когато забележеше приликата си с едно наистина масивно кълбо, но не и днес. Днес пръстите й трескаво опитваха да улучат малките клавиши на мобилния телефон. Потърси болницата, а след това информира съпруга си за състоянието си. Богове, та тя раждаше, а бе съвсем сама в къщата след като той отново не бе сметнал за нужно да се прибере след работа. Не можеше да го разбере на моменти. Всъщност София никога не можеше да го разбере. Просто не можеше да проуме какво би било толкова важно и наложително да се свърши, че той трябваше да виси ден и нощ в проклетата издателска къща. Разбира се, София не подозираше за доброволната служба на съпруга си към полицията.
И така в десет и тридесет и пет същата сутрин се роди Алана. Не усмивки, а сълзи я посрещнаха. София бе сляпа за появата на дъщеря си, докато наблюдаваше крехкото телце на второто си дете.
Далас Харт. Името, с което щеше да дари сина си. Името, което щеше да бъде изписано на една хладна и безчувствена надгробна плоча. Всичкото онова щастие, което я бе карало да се усмихва в продължение на цели девет месеца просто се стопи, когато видя посинялата кожа на детето, което бе желала така силно. Каква полза от Алана, когато го нямаше него? София нямаше предпочитания за пола на детето си, но покрай съвместния си живот със съпруга си, бе започнала да се заблуждава, че желае син. Новината, че очаква близнаци не я зарадва толкова, колкото новината, че са момче и момиче. Значи щеше да има син, съпругът й щеше да бъде щастлив, нямаше да я изостави. Вероятно липсата му в общия им дом я бе подтикнало да мисли, че той щеше да го направи. Сега, със смъртта на единствената си опора, София Харт се почувства гола през света. Изпадна в тежка депресия, отрече се от дъщеря си, отказа да я приеме в ръцете си, дори да я погледне.

Is this all we get to be absolute?
Yet we feel empty and far from over.

С времето София преживя загубата или по-скоро намери начин да я преглътне и да продължи напред. Не бе честно да дари с живот едно човешко същество, а след това да го изостави на произвила на съдбата. Тя бе добра жена с благоприлично възпитание, което я караше да поеме отговорност за действията си. Богове, тя имаше дъщеря, която се нуждаеше от нея, независимо, че София никога не би могла да я дари с онази обич, с която щеше да дари сина си. Тъмнокосата жена, на която Алана така поразително приличаше със своите млечнокестеняви коси и очи с цвят на тъмен кехлибар, се научи да обича дъщеря си, колкото бе нужно. Възпита я, грижеше за нея, но правеше грешка след грешка. Далеч по-малки от тези на съпруга си, но все пак ги правеше. С всяка година Алана се чувстваше все по-чужда в собствения си дом. Имаше всичко, от което се нуждае, но все пак душата й оставаше наполовина празна и сама не можеше да си отговори защо се случва това. Алана Харт израсна като дръзка и смела, което я накара да прояви интерес към заниманията на баща си. Умоляваше го да я вземе със себе си, да я научи, както бе виждала в погледа му, че желае да направи. Но тя не бе неговият син, а неговата дъщеря. Тя не бе достойна да знае всичките му тайни, затова винаги получаваше студен и отрицателен тон. Накрая просто прозря горчината в усмивката на майка си и хилядите обвинения в очите на баща си. Осъзна, че не е съвсем желана в този дом. Случи се, когато бе едва на седемнайсет.
Ейдън. Не бе нужна фамилия, за да го опише. Ейдън бе високо момче с внужителна, макар и хърбава, фигура и студени зелени очи. Ейдън бе бунтар, с който Алана прекрачваше всички граници на благоприличието. Може би отчасти именно на него трябва да благодари за твърдия си характер. Никой никога не я бе провокирал до степен на лудост, не я бе притискал в ъгъла и принуждавал да се изправи срещу страховете си освен него. Той не искаше нищо от нея, дори не изпитваше нещо по-силно към нея освен едно бегло увлечение, една нужда да бъде край нея, за да я тъпче, докато тя не бъде достатъчно силна, че да я изостави. Разбира се, на седемнайсет Алана бе донякъде наивна. Не много, но достатъчно, че да приеме предложението му да избяга с него. Нямаше значение, че може би щеше да живее в стара дървена хижа в гората. Нямаше значение, че щеше да види неща, които завинаги щяха да я бележат като по-различна от повече момичета на нейната възраст. Алана му имаше доверие и това бе всичко, от което се нуждаеше на този етап.

I’m an angel with a haunted heart so
Will you save me or leave me in the dirt?

Алана очакваше да бъде щастлива далеч от родителите си и в компанията на човек, когото обича, но грешеше. Може би най-голямата й грешка досега бе да се довери така безрезервно на Ейдън. Той не проявяваше топлота спрямо нея. Не се усмиваше, когато тя изрече някоя глупава шега, с която целеше да го разсмее. Рядко отговоряше на целувките й. Понякога дори не й позволяваше да докосва устните му, твърдейки, че тяхната любов не е достатъчно чиста и силна, за да го правят. В сравнение с този айсберг, какъвто представляваше сърцето му, горчивата усмивка на майка й и всички отрицателни отговори на баща й бяха нищожни. Бавно Алана започваше да прозрява колко глупава е била. Глупачка. Една малка, наивна глупачка, вярваща в щастливия край на своята история. Вече не искаше да бъде Алана Харт, нито дори Антиа, тъй като той я наричаше така, но някакси повече харесваше второто си име. Наричаше я така, когато го вдъхновяваше. Ейдън рисуваше. Научи и нея, макар че тя никога не успя да достигне неговото ниво. Научи я на много други неща. Научи я да ловува, да бъде тиха като котка и грациозна като елен, защото според него такива качества трябваше да притежава една жена. Алана имаше навика да прощава лесно и накрая запомни единствено положителни черти, които изградиха хакартера й такъв, какъвто е в момента. Това бяха единствени спомени, които й останаха след две години живот в стара дървена хижа в гората.
Убиец. Нарече го така, защото тогава не подозираше, че Ейдън не бе единственият по-различен. Никога не бе подозирала, че един толкова сив и обикновен свят можеше да бъде далеч от скучен и наситен с толкова много цветове. Ейдън не бе просто убиец, а демон. Алана не научи повече за него. Просто една сутрин се събуди и видя що за чудовище лежи близо до нея. Може би просто се нуждаеше от време, в което да проумее всичко, да бъде достатъчно силна, за да разбере. Тя винаги бе била силна. Доказа го с оцеляването си. Сега го доказа, когато намери силите да се опълчи срещу му и да го напусне. Той не можеше да й предложи онова, което търси.

Антиа. Етимологията на името му даваше значението „цветист”. Алана нямаше представа защо той реши да я нарече точно по този начин, когато я провъзгласи за своя муза. Можеше просто да я нарича муза, но очевидно Ейдън имаше далеч по-сложно определение за нея. Вероятно я виждаше като съвкупност от толкова много цветове, които копнеят да бъдат разкрити. Той разкри част от тях, но още много останаха в тъмнината, очаквайки някой друг да ги открие.

дарба: вижда онова, което обикновените хора не могат от свръхествения свят.

by **.gabriel** Сря Май 01, 2013 4:52 pm

Добре дошла, съвършена любов! Радвам се, че си сред нас! <33

Anthea.

Anthea.

Re: Anthea.