Gabriel Eco

Gabriel Eco

human with gifts

empathy

„Тръгнал кос, гол и бос, през полето с вирнат нос“ — пееше косът, стъпил на бетонния парапет. „Тръгнал кос, гол и бос…“. Бари беше затиснал главата си с възглавницата. Навън беше тъмно — беше нощ и всички спяха. Под него, на първия етаж на леглото се чуваше тихото дишане на Майкъл. Майка им спеше в съседната стая. Бе съвсем тихо. Чуваше се само песента на коса. Той чуруликаше, тананикаше си в черната нощ. Там отвън, свит в кашона, той грачеше своята провлачена мелодия. Дали беше красива? Може би. Може би, ако беше ден, а не тъмна нощ. Ако пееше от дърво, а не от картонен кашон, застлан с парцали, и най-важното, ако не беше този кос. Точно този кос, когото Бари мразеше най-много от всичко. И в това чуруликане момчето долавяше познатите думи „Тръгнал кос, гол и бос… Чуваш ли ме Бари, чуваш ли ме? Тръгнал кос по шосето и видял как един камион размазва малка като кибритче кола. Това баща ти ли беше, Бари? Неговият врат ли изхрущя така? А, кажи де, не те чувам? Бари, обади се.“ И пак „Тръгнал кос, гол и бос… кого да си избера този път, а Бари, кого да си харесам. Кого да посочи малкият кос. Ти кажи. Ти си мъжът в къщата. Тръгнал кос, гол и бос…“
Не се казваше Бари, а Габриел. Не беше на шест седем, а на двадесет и седем години, поне видимо и точно в този момент се опитваше да изгони нахалната птица, която бе донесла съквартирантката му Зара. Тя беше младо момиче, може би към осемнадесет, деветнадесет години с къдрава, русолява коса и светло лице. Носеше своят седем месечен корем с огромна гордост макар да беше наясно, че идентификацията на бащата е доста трудна предвид многото кандидати за този пост. Същото се знаеше и от Габриел, но той никога не засягаше въпроса. Беше щастлив, че може би ще стане свидетел на чудото на живота и в същото време- това чудо не беше негово. Ала, ако Зара останеше да живее при него, Гейб с удоволствие щеше да помага в отглеждането на чудото, когато не излизаше по работа.
Сивкавата птица упорито отлиташе на няколко метра и после кацаше на друго място на балкона. Вече пребиваваше повече от месец на терасата им в един стар, изтърбушен кашон от обувки, който Зара бе подготвила за тогава малката птичка. За този един месец, Габриел бе видял съседите си в най- лошата светлина на кармата им. Малкият им син почина, майката се побърка, а после откриха, че е болна и от рак в нелечима фаза. Мъжът й беше направо съкрушен. Преживяваше на не чак толкова мършавата си пенсия като пиеше по цял ден и стоеше на терасата. Гейб често го чуваше как проклина същата тази птичка, която висеше при тях, но игнорираше съседа си и му пожелаваше приятно прекарване под нежното, пролетно слънце. Днес обаче, нещо му подсказваше, че трябва да изгони тази птица. Тя нямаше място в този апартамент и трябваше да си тръгне.
– Къш, махай се, птицо! Хайде! – кресна яростно Габриел. – Трябва да си ходиш вече!
Една стъклена бутилка изхвърча между ръцете му и той застина. Извърна глава към съседната тераса, където стоеше войнствения му съсед. Дори не попита защо бе хвърлил бутилката по птицата. Следващите час, час и половина му се сториха кошмарни. От спалнята се разнесе вик, а след вика, Гейб зърна Зара, паднала на колене на пода с окървавени бедра. После линейка. Ругаене. Струваше му се, че тази кола кара толкова бавно, че не можеше да се нарече „бърза помощ” по никой параграф. Някаква жена повтаряше на Зара, че всичко ще бъде наред и тя просто трябва да остане в съзнание. И проблемът не му се струваше вероятността детето в корема й да умре, струваше му се по- вероятно самата тя да издъхне. Тънките й пръсти стискаха ръката му все по- слабо с всяка изминала минута. Но това беше защото е преуморена от целия стрес, нали? Не за друго.
После линейката пристигна и медиците му я отнеха. Ала дори в този момент, Зара успя да се усмихне така, сякаш казваше, че нищо не може да я спре да изживее своя миг. И всичко потъна в тишината на чакалнята. Пиукането на системите от съседните стаи или пък хорската глъч нямаха огромно значение за Габриел. Въпреки че не изпитваше никакви любовни чувства към Зара, той усещаше цялата отговорност за живота й, паднала на неговите рамене. Сякаш нарочно света, косът и всички останали бяха искали Еко да се чувства по този начин. Избърса потта от челото си. Искаше да влезе вътре и да види какво се случва. Трябваше да види!
Той не се страхува от кървища!
Нахлу в подготвителната преди да влезе в операционната. Стреснатата сестра побърза да го снабди с нужното, за да влезе. Габриел свали едната си ръкавица безразсъдно и улови отпусналата се ръка на Зара. Усещаше я. Все по- слабо, но усещаше това, което изпитваше сега тя. Полуотворените й очи не виждаха разпорения й корем, но очакваха да зърнат малкото телце, което щеше да излезе от там. Чувстваше се горда от себе си и уморена, но толкова дебилно щастлива, че е дошъл момента да си има дете, макар и родено два месеца преди термина. Дали щеше да оцелее? Естествено, че щеше! С такива гени в кръвта си, можеше ли да не оцелее. Габриел се възхищаваше все повече на тази майчина решителност, че ще отдаде последното, което бе нужно на детето й.
Лицето на Зара пребледняваше, макар усмивката й да оставаше все там на своето място. Очите й заблестяха, когато малкото телце, не повече от два килограма и малко отгоре се издигна над тялото й, а после помръкнаха.
– Защо не плаче? – попита тихо Зара. – Гейб, накарай го да плаче!
Ръката й стисна пръстите му силно. Отпусна се, както и тялото й. Сякаш просто заспа, но истинското блаженство се изписа на мъртвото й лице, когато бебешкия плач обля операционната. Сякаш бе пазила една частица сила, за да чуе точно този момент. В един и същи момент смъртта и живота се сляха и размениха местата си пред очите на Гейб. Устните му бяха свити в пухкава линия, а невярващото му лице се взираше в това на Зара, а после се отместваше към новия живот.

Не валеше. Напротив. По улиците на Маями светеха няколко слънца. Едното беше Слънцето, което по принцип светеше. Другото се казваше Габриел Еко, а третото светеше съвсем от скоро. Родено преди няколко месеца, но съвсем наскоро показано пред света- четири месечния Хейдън. Не приличаше нито на Зара, нито на Габриел. Второто беше обяснимо. Единственото, което Гейб свързваше между него и Зара беше онази специфична тръпчинка, появяваща се при усмивка. Толкова много приличаше на майчината му. Подскачаше в кенгуруто на гърдите на Габриел, облечен с джинси и малка, сладка фланелка, идентична на голямата тениска на Еко с надпис „татко ще те срази, маце”. Двамата съжителстваха съвсем успешно вече два месеца след изпиването му и светът беше щастлив.

FC: Liam Hemsworth | age: 27 | he has son .