Eleonora.

| 24 годишна | Фалшификаторка |

| Човек | Владее пирокинеза |

"But the ghosts that we knew will flicker from view
We'll live a long life"

Имаше нещо странно в деня. Въздухът тежеше на рамената на Дилия, докато тя чакаше дъщеря си пред училището й. Сърцето й неволно прескачаше, не биеше в нормалния си ритъм, сякаш й нашепваше, че нещо странно ще се случи днес. Стомахът й се бе свил на топка, а в гърлото й се образуваше възел всеки път, когато си поемеше глътка въздух. А самият въздух имаше странна миризма, някак си горчива, въпреки че тя стоеше точно до ароматната градина на училището на дъщеря й. Дори аромата на любимите й рози й бе някак тежък, противен, лепкав. Определено имаше нещо странно.
Изведнъж се чу гръм. Сякаш някой бе решил да извади пистолет и да гръмне във въздуха като в състезание по лека атлетика. Докато се усети и в малкия двор на учлището се разрази истинска буря. Но не с дъжд, вятър и светкавици, а с куршуми. За части от секудната хората се разбягаха, а децата в двора залягаха по земята, в опитите си да защитят ушите си от оглушителните куршуми.
- Елеонора! - извика Дилия, в мига в който съзря изплашеното изражение на четвъртокласничката. Затичвайки се натам, тя избутваше всички хора настрана в опитите си да пробие през масата от бягащи. - Нора! Скрий се! - крещеше тя, но едва ли нещо се чуваше. Куршуми свистяха покрай ушите й, хората налягваха по земята, кои със прострелни рани, кои от уплах, а тя продължаваше с бърза крачка към дребното русокосо момиче. 'Още десет метра', помисли си тя, но...
- Мамо! - вече бе късно. Дилия Морети лежеше в уголемяваща се локва кръв, блузата й бе продупече, прогорена от парчето олово, което бе заседнало в стомашната й кухина. - Мамо!

"You’ll build your walls and I will play my bloody part
To tear, tear them down
Well I’m gonna tear, tear them down"

"Казвам се Елеонора Лоренс Морети. Просто, сложно. Ваша си работа е как ви звучи името ми. За мен е тежко. Кръстена съм на баба ми, майката на моята майка - и тя като мен се е казвала Елеонора, но е умряла точно в деня, в който съм се родила. Един идва, друг си заминава. Майка ми е решила да запази името на баба ми и така, без да знаят, са ме обрекли да нося имената на мъртви хора. Лоренс. Баща ми се е казвал Лоренс. Той не е мъртъв. Поне не по обикновения начин. Но пък откакто съм била на три е бил мъртъв за майка ми. Той е постъпил точно така, както постъпва всяко прасе, което не е могло да се грижи за някой друг, освен за себе си. Бил е прекалено стресиран от мисълта, че има дете, затова си е намерил някаква тъмнокоска и е заминал с нея, без дори да каже чао. Майка ми е разбрала за него, чак когато го е видяла две години след като са се разделили и то съвсем случайно. Мразя го. Обожавах го. Боготворях го. Мисля, че и той ме обичаше. Не знам защо бе постъпил така. А това за прасетата бе точен цитат на майка ми.
И това ме води до третото име. Морети. Фамилията на майка ми. След като баща ми си заминава, тя решава да ме прекръсти. Честно казано, не знам истинката си фамилия. не съм и питала. Може би защото го мразя. Морети е фамилията на майка ми. Ето. трети мъртъв човек. Странно е как всеки покрай мен е мъртъв, а аз съм толкова жива. Живея за мига, нали знаете. Adrenaline rush and all that. Понякога ми е странно, колко много рискове поемам. Рискувам прекалено често. И тези рискове не се дефинират само с това да правя глупави неща. Рискувам с хората, които познавам, а те изобщо не са благочестиви. Лъжат, мамят, бият се, крадат. И понеже аз нямам нищо друго останало на този свят, който да спадне в графата семейство, тези хора се считат за такива. А с каквито се събираш, такъв ставаш.
Откакто съм на петнайсет страня от честното общество, от което бях част заедно с майка ми. Всичко там - благородието, мирът, спокойствието ми напомня на нея. Не искам да си спомням за нея. Защото тогава си спомням защо ГИ мразя. Защо мразя всичко, което ми напомня на нея. Но, за бога, всеки път, когато се огледна в огледалото виждам нея. Когато бях на шестнайсет боядисах косата си в червено, но иначе съм нейно почти идеално копие. Не помня очите на баща ми, но познавам до болка тези на майка ми. Същите като моите. С цвета на морска вода - леко зеленикави, леко синкави. Устните ми са същите като нейните. Плътни и розови, но приказките, които излизат от тях са съвсем различни. Тя също бе дребна и слаба като мен. Като малка дори ме наричаха кльощава, защото никога не бях имала пищните форми, които всички момчета тачеха като тотем. Бях незабележима и дори и сега мисля че съм такава.

"While I put on my shoes,
He will button his coat,
And we will step outside,
Checking out the coast is clear
On both sides,
We don't wanna be seen.
Oh, this is suicide"

- Знаеш ли, че имаш най-красивите очи, които съм виждал? - той въздиша леко и поставя целувки на очите й. - Идеалната комбинация между синьо и зелено. И сиво.
Гласът му е мек като коприна, гали кожата й, кара я да настръхва, докато той нежно я докосва с опакото на ръката си. В тялото й бушуват пожари, която тя не иска да потуши - иска да са там, той да ги усеща, да знаеш, че тя е негова, че само той може да я накара да се държи така. Всеки друг би казал, че тя е студена и отдръпната, но той я кара да бъде спокойна. Защитена. Всеки иска да бъде защитен. И тя не е по-различна от другите.
- Искам да те нарисувам, любима моя! Искам да увековеча всяка част от теб - от очите ти, косата ти, чак до темперамента ти. Искам да нарисувам тази твоя червена коса как пада по рамената ти. Ако мога бих нарисвал даже как я отмяташ от лицето ти, изражението ти, когато ти досажда някой кичур. Искам да те нарисувам такава каквато си, любима моя! Искам да те запомня! Искам да нарисвам тази примамлива руменина по бузите ти. Искам да нарисувам устните ти! Мекотата им, извивката им. Всичко. Искам да нарисувам тялото ти, нежната чупка на талията ти. Искам да нарисувам крехкоста ти, нежността ти, искам дори да нарисувам лекотата на стъпките ти. Искам да олицетворя всяка част от теб. Да я прехвърля на платното и да те запазя във времето. Ще ми позволиш ли, Нора? - очите му са така молещи. Сини, дълбоки и толкова блещукащи с вдъхновение. Няма как да откаже.
Алесандро я обича. Истински. Повече отколкото обича да рисува. Много повече.Тя също го обича.
Избухва пожар в къщата му след един нейн сън, в който тя си играе със запалка. Цялото му семейство изгаря живо. Елеонора Морети седи сред прахта им и трепери, защото знае, че някак си го е направила тя.

"So when your hope's on fire
But you know your desire
Don't hold a glass over the flame
Don't let your heart grow cold"

"Забравих да ви спомена нещо. Мога да подпалвам неща с ума си."

faceclaim: emma stone