Sarah Queen.

Датата бе абсолютно незначителна за повечето хора, дори самата Ема не си бе и помисляла, че някога една дата може да бъде толкова важна за нея, но ето че я помнеше, всеки ден пронизваше мисълта й и сякаш тя дори отброяваше дните до въпросното съдбоносно число.
Госпожа Хейс бе бременна в края на осмия месец. Чувстваше се по-добре от всякога докато вървеше из цветната градина в задния двор на малката спретната къщурка, която притежаваха със съпруга й. Обожаваше дълбоко да вдишва от миризмата на току що цъфналия пролетен зюмбюл и да прокарва пръсти по крехките стъбла на червените лалета. Обичаше градината си, за това толкова я болеше, че откакто бременността й бе напреднала, тя не можеше да прекарва достатъчно време в нея. Изцапана цялата в пръст, с прилепнала по потното й лице коса, но колкото и труд да хвърляше тук, си заслужаваше когато види крайния резултат. Още в началото на четвъртия месец докторите я бяха приковали към легло. Сякаш в ушите й още бучаха думите им "Опасно е за бебето", "Не трябва да се претоварваш", ах а тя толкова мразеше да седи на едно място. За малкото си момченце, обаче, би направила всичко, за това и толкова дълго време беше прекарала в спалнята си, наблюдавайки цветята единствено от прозореца. На кой обаче би му навредила една разходка? Малко чист въздух и пролетно слънце?!
Ема притвори очи и искрена усмивка заигра по алените й устни, чувстваше се напълно спокойна и толкова щастлива.
Бум!
Силен тътен се занесе из въздуха. Миризмата на барут бързо замести аромата на цветята и идилията рязко се срути като стъклена стена, разпръсквайки се на хиляди парчета наоколо. Сякаш някой завидя на жената, сякаш някой поиска щастието й, погледна я с лоши очи и я прокле. По бялата нощница на Ема бързо изби кърваво петно, а жената тежко се свлече на земята, обгърната от цветен гроб.

18 April 1991

- Напъни Ема, по-силно! - гласът на доктора прокънтя в ушите на родилката. Очите й безчувствено се взираха в тавана - празни лешникови очи, без капчица живот, изгубили някогашния си блясък. Госпожа Хейс не изпитваше дори капчица радост от случващото се, най-хубавият ден в живота й й бе отнет преди години и нищо не можеше да се сравни с любовта, която изпитваше към нероденият си син. Дълги години след случилото се, жената отказваше да забременее отново, нищо нямаше да замести мъртвото й дете, нищо нямаше да я накара отново да се усмихне така както се усмихваше при мисълта за него. Сега мразеше момиченцето, което живееше в утробата й, мразеше я, както мразеше цветята.
- Хайде Ем, моля те - жалният глас на съпруга й, влезе през едното й ухо и излезе през другото оставайки нечут.
Жената сякаш отказваше дори да си даде зор да роди това дете, имаше желанието да го удуши в утробата си, искаше да го убие, така както бе опитала на няколко пъти по време на бременността. Всеки ден се питаше, защо Бог бе позволил на сина й да умре, а сега когато това дете бе нежелано, той не й позволяваше да го прати при него.
Изминаха няколко дълги часа. Изпълнени с мъка и болка, с безчувствени очи и дори няколко псувни, но най-накрая едни красиви сини очи озариха болничната стая. Но тази дата Ема не искаше да помни, в главата й все още бе спомена за деня, в който синът й трябваше да се роди, а не дочака.

29 July 2001

- Мамо, мамо – уплашено дете, прекосяваше тичешком задния двор на малка спретната къщичка, разположена в южната част на Лондон. Наоколо бе настанал абсолютен хаос, а детето бе така уплашено, че дори не забелязваше кървящото си коляно и странно извития палец на десния си крак. Смътно помнеше, че някъде по пътя към вкъщи бе паднала доста сериозно, рядко се прибираше сама, но това бе един от дните, в които трябваше да я вземе майка й, което значеше, че няма кой да я вземе.
През всичките си десет години, които не бяха чак толкова много, Сара не бе изпитала и грам майчинска ласка, още потръпваше при спомена как майка й я „учи” да не пипа печката, като хващаше нежната й кокалеста ръка и я слагаше директно върху сгорещения котлон. Писъците на детето, рядко биваха чувани, за това и Кейт винаги се молеше баща й да си е вкъщи, а не на някоя командировка.
Момичето нахлу рязко през вратата, но на прага не я посрещна майка й, в нормалния за нея леко попийнал вид в този ранен делничен след обед, а я посрещна едно непознато грубо женско лице. Жената пред нея бе средно висока, със свити устни и големи очила, зад които седяха малки злобни очички във воднисто син цвят. Тялото на Кейтлийн в миг потрепери от ужас, но нямаше време да се обърне и да избяга. Тогава погледа на детето се прикова към табелката на жената, закачена на джоба на модерния костюм, макар и от изкуствен десен, където с криволичещи букви пишеше „Социални грижи”. Точно тогава малкото дете не знаеше дали да се чувства спасена или в още по-голяма опасност?!

25 december 2006

От свитото на кълбо в ъгъла момиче, се виждаше единствено мръсно русата коса, спусната като водопад около тялото й. Бе на дължина приблизително до коленете й, толкова дълга и гъста, че девойката дори можеше да се завие в нея без проблем. Тихи хрипове се откъсваха от гърдите на момичето, сподавени сълзи се стичаха по бледото й лице, а под ясно сините й очи личаха дълбоки сенки от умора, които обаче бяха почти заличени от синините. Красивото ангелско лице на 15 годишното момиче, беше обрамчено с големи лилави кръгове, болезнено потъмнели, а някои от тях избледняваха.
Момичето, притискаше тялото си към ъгъла, опитвайки се да се защити, сякаш дори на този свят ден, Бог не искаше да се смили над нея и да й остави поне секунда за да поеме глътка въздух, за да усети слънчевите лъчи върху лицето си. На моменти й се искаше дори да бе останала при майка си, колко по-добре щеше да й бъде там – макар и отритната, дори необичана, поне нямаше да бъде системно тормозена и пребивана.
- Ставай! - изръмжа мъжки глас, а крехкото тяло на момичето потрепери. Мъжът я хвана за ръката и дръпна рязко към въздуха, като телцето й почти увисна под силата, с която я дръпна. Грубото му тяло я притисна към стената, а ръцете му – мазолести и твърди – се плъзнаха по млечно белите й бедра оставяйки гнусни следи. Сара вложи всичките си сили да го отблъсне от себе си, но недояждането и всекидневния тормоз си казваше думата. Буташе го с все сила, удряше го в гърдите с юмруци, но бързо се предаваше под силата му и грубия начин по който прикова ръцете й за стената държейки я за китките. Устните му се закотвиха на нежния й врат за известно време, а с помощта на една просто движение скъса леката нощничка, с която момичето бе облечено. Нищо не го спря към целта му – тръшна Сара на пода и тялото му бързо я притисна към твърдата земя. Ръцете му не спираха да шарят по извивките й, устните му не спираха грубо да се притискат към кожата й, тласъците му – дълбоки, груби, резки – караха тялото на момичето да се превива от болка, докато от гърлото й се носеха пронизителни писъци...

20 October 2009

Високото слабо момиче бутна тежката бяла врата и гордо излезе през нея. Току що бе получила свята еманципация и нямаше търпение да заживее живота си така, както би й се искало да го живее. Страхът обаче бе неизменно до нея – ден и нощ, всяка секунда, тя виждаше майка си, виждаше приемния си „баща”, усещаше всекидневно ударите, които до преди седмици се стоварваха върху нея. Живота й вече бе свършил, трудно гледаше хората в очите, не се доверяваше, вечно бе с тази студена ангелска гримаса – толкова непоклатима и непоколебима. Движеше се гордо по улиците, макар дълбоко в себе си да чувстваше единствено празнина, която нищо не можеше да запълни.
Искаше да продължи напред, гордо да вдигне глава и да нарече себе си „свободна”, но не можеше, сякаш вечно щеше да чувства окови около глезените си, които щяха да я дърпат назад в миналото и да й припомнят, че около нея вечно дебне някой, който иска да й навреди. Красотата й обаче не помръдваше, сякаш макар всички злини, които хората й бяха причинили, трябваше да има и нещо хубаво – гъста кестенява, дълбоки пъстри очи – безчувствено стъклени, плътни устни, подчертани от красива брадичка и скули, за които дори модел би й завидял. Не чувстваше себе си като красива, обаче, твърде много бе преживяла през годините, за да може с гордо вдигната глава да бъде това което е. А каква беше всъщност? Бунтуващ се срещу света ангел, страхуващ се от собствената си сянка. Момиче, с което трудно се спореше, твърде голям инат бе за да отстъпи и точно това й бе носело още повече злини през годините. Борбеността й бе големия плюс в характера, за толкова години тормоз, Кейтлийн дори за миг не бе изгубила куража си, че ще дойдат и по-светли дни – както за нея, така и за света, в който живееше. Винаги бе тя срещу всички и сякаш винаги щеше да е така.

Presant days

Слезе от автобуса и се огледа. Сякаш будните й очи търсеха някого, но всъщност се оглеждаше за евентуални проблеми, които можеше да съпътстват идването й в Маями. Трудно бе взела решението да заживее тук, но предпочиташе така отколкото варианта да види майка си било то и случайно. Видеше ли я, не знаеше какво ще й хрумне, след всичката омраза, която изпитваше към нея като нищо щеше да й прещрака и да я убие просто така, пък после щеше да си бере последствията, важното в случая щеше да е, че е отвъртала света от едно зло.
Вместо да обрича живота си на доживотен затвор, тя бе решила да избяга. Да започне на чисто някъде, където никой не я познаваше, а Маями й се виждаше добра перспектива за бъдещето.