Killian Schade a.k.a. Gale Dawson

14 септември, петък, 2007г. | Куантико, Вирджиния.

Из дневника на Килиан:

18 май, сряда, 2011г. | Уудсборо, Мериленд.

Из дневника на Килиан:

Страницата остана недовършена. Стъклата на прозорците трепнаха, когато по дължината на улицата отекна последният мощен рев на мотора. Единствено онези непосилни за джоба на един ловец от ранга на Килиан, както бе истинското му име, а не онова Гейл Доусън, с което се подвизаваше, мотори модел Харли Дейвидсън имаха този типичен лъвски рев. А той познаваше само един човек, който можеше да кара подобен мотор. Дори не успя да назове името в ума си, когато входната врата се отвори със замах и вътре влезе млада жена в началото на двайсетте. Тази не съвсем брюнетка, поради наличието на русо и малиново червено в косата й, носеше името Ирис, което съвсем прилично отговаряше на нейната екзотичност, макар и да бе с млечнобяла кожа като че е рускиня или украинка. В известна степен асоциацията бе правилна, защото тя наистина бе наполовина украинка, макар че не бе синеока, а с кафяви очи. Не убито кафяви с от онези с цвят на карамел. Ирис не поздрави, не попита дали може да влезе, а направо се самопокани в кухнята и измъкна от хладилника две стъклени бутилки бира. Подаде едната към Килиан, а отпи от другата.
- Продължаваш да си водиш дневници, а? – попита с насмешка и издърпа старата тетрадка от ръцете му. Зачете се, докато не срещна името си. – Оу, колко сладко, че пишеш и за мен.
С ловкостта на котка се намести в скута му, но не по онзи невинен начин, а съвсем изкушаващо. По същия начин, по който мина с върха на езика си по неясно изразената кост на дясната му скула и сля устни с неговите. При тях липсваше нуждата от разговор преди да се отдадат изцяло един на друг. Обикновено той се водеше след това също като в настоящия момент, когато лежаха върху прашния под и ръката му рисуваше измислени фигури върху кожата й.
- Чакай малко... Ти си вълк? – повиши внезапно тон Килиан и прекъсна думите й. Ирис го погледна с досада. Не харесваше да я наричат вълк. Нито пък му повярва, че е изненадан от открието. Та нали точно той я нападна в горите на Куантико преди четири години. Все още имаше белег върху лявото си бедро от острието на сребърния нож. Така и не зарасна.
- Ти сериозно ли?
- Проклета да си, Ирис. – въздъхна Килиан и се изправи.
- И ти също, Килиан. Жалко е, че въобще съм способна да си мисля, че мога поне малко да те обикна. – изкрещя Ирис, докато се обличаше със скоростта на светлината. Изхвърча от старата къща, която за момента той обитаваше, и нов мощен рев индикира напускането й. Последното, което чу бе жалния вълчи вой като за „сбогом”. Съмняваше се да я види повече.