Лондон 2005 г.

by **Илен дел Рико** Нед Май 05, 2013 5:51 am

Вървях спокойно по нощните улици на любимия ми град,а именно Лондон.Отметнах дългата си и къдрава коса назад и скръстих ръцете ми пред гърдите ми,докато студеният нощен въздух подухваше леко,но достатъчно,за да знам,че е студено.Това беше една от малкото негативни черти на Лондон - беше почти винаги студено.Но пък имаше прекалено много събития на които с радост се самопоканвах и си правех типичното пиршество.Точно в мой стил.Сякаш не можех да живея без това...харесваше ми да държа живота на хиляди глупави човеци в ръцете си и да знам,че ги е страх от мен,че ще се молят за живота си,а аз ще ги заблуждавам с ангелска усмивка,че ще ги пусна,а вместо това просто ги убивам.Харесваше ми да знам,че винаги щеше да има някой смелчага,който да се изправи на пътя ми,а аз да го убия пред всички останали,за да им покажа какво ще им се случи.Харесваше ми,след това цялата стая да е обляна в кръв,а аз просто да я подпаля,за да залича следите...наистина,напоследък имаше ужасно много палежи на сгради в Лондон.Защо ли?Подсмихнах се злобно при тази си мисъл и облизах устните си.
До ушите ми достигаше отново и отново повтарящият се звън на Биг Бен,който оповестяваше часа,но това сякаш нямаше никакво значение за мен.Продължавах да вървя по улицата с високо вдигната глава,не обръщайки на никого покрай мен,защото според моите перфектни разбирания,никой не заслужаваше дори моментното ми внимание.Никой не беше толкова извисен,никой не беше толкова достоен.За някой това щеше да се стори глупаво,за други излишна гордост,но за мен беше нещо напълно нормално...беше нещото,което ме бе опазило вече един век жива.Нещото с което се гордеех и което никой не можеше да ми отнеме по никакъв начин.
Въпреки,че най-вероятно изглеждах незаинтересована за всички останали покрай,които минавах,това съвсем не беше така.Това че се правех,че не усещах хората с които се разминавах,не означава,че наистина е така.Много добре знаех какво има около мен,но просто не ми пукаше.Защо би трябвало?Никой от тях не беше в състояние да ми навреди по абсолютно никакъв начин.Ангели,демони,обикновени хора...всички бяха абсолютно еднакви и с нищо не можеха да се сравняват с мен...по абсолютно никакви критерии.
Забутах се в една уличка, която до някаква степен водеше до мястото, в което бях отседнала За разлика от оживялата улица тук не се чуваше ни звук, ни гъг от мястото, на което бях до преди малко. В полезрението ми попадна един мъж, който по някакъв начин развали тишината дори да не беше казал нищо до този момент.
Преминах спокойно,макар и може би прекалено близо,покрай човека,като дори не си направих усилието да го погледна и без това не ме интересуваше.Усетих как шалът бавно се изплъзва от врата ми,чух тихото му падане на земята,но не направих нищо.Вместо това продължих да вървя напред,обвила ръцете си около тялото.От една страна заради студеният вятър,от друга заради петната кръв по роклята ми.Това,което не очаквах да стане,бе човека да ме заговори.Щом гласът му затихна в нощта,дори си помислих,че ми се е причуло,защото настъпи такава тишина каквато беше преди,но не...беше истина.
Бавно спрях,но не се обърнах моментално към него,а когато най-накрая реших да го направя го извърших колебливо и не му позволих да види цялото ми лице.Единственото,което забелязах бяха тъмните му очи,почти толкова колкото моите.
През главата ми преминаваха различни мисли дали да продължа напред без да му отговоря или да се приближа по-близо.В крайна сметка не направих нито едно от двете,а просто продължих да го гледам,докато ъгълчетата на устните ми не се извиха в лека усмивка.

ПС:Съжалявам,че се забавих толкова.