Леонард Голдуин

Leonard Goldwyn a.k.a. Ardo | 25 since 1800s | vampire | boyd holbrook

Горещината обгръщаше стените, а те от своя страна я отблъскваха обратно към центъра на стаите. Къщата не разполагаше с много стаи. Липсваше дори врата освен онази, през която се влизаше. Мястото, където се намираха леглата ни, бе свързано чрез една полуврата с онова, което наричахме обща стая. Димът сега обгръщаше всяка мебел, всеки ъгъл, всичко. Навлизаше в дробовете ми, а по задъхвания предполагам, че навлизаше и в тези на родителите ми и сестра ми. Четири деца. Две на работа в града, аз и сестра ми – близнаци.
Помня, че преди да изгубя съзнание, вратата се отвори. Някой ни изведе навън. Първите глътки чист въздух ме успокоиха и... Нищо. Потънах в бездна. Събудих се на сутринта, в средата на гората, свит близо до сестра ми. Повече не видяхме родителите си. Останахме сами. Само аз и тя.
Хора. Поне мислехме, че все още сме такива.

Базел, Швейцария, седемнайсет години по-късно.
- Ниша!
В началото на деветнайсти век Базел съвсем не бе онзи близо сто и седемдесет хиляден град, които вие днес познавате. През 1812 година Базел бе едно малко селце с не повече от стотина души. Хората не познаваха Шуберт или сестрите Бронте, за които вие днес учите, докато изучавате историята на Европа и света през тези времена. На хората дори не им пукаше, че три сестри от Великобритания ще се прочуят с романите си, посветени на обикновените човешки чувства като любовни трепети и предразсъдъци. Не им пукаше и за всичките опери и възстановки, които щеше да има в бъдещето по творби на немския композитор, макар че Великобритания и Германия бяха почти еднакво близо до границите на Швейцария. Не им пукаше и за двете световни войни, които предстояха, за глада, който щеше да настане. За жителите на Базел семейството и неговата сигурност бе на първо място. Опастността детето им да не бъде отвлечено бе най-сериозната за тях. Липсваше място за познание на културата, архитектурата, литературата или музиката. Хората живееха в каменни колиби, отглеждаха животни, сечаха дърва от началото на гората, боейки се да влязат по-навътре и все още вилнееха митове. Ловът на вещици бе завършил горе-долу по времето, когато ние изгубихме родителите си. Аз и Ниша. Въпреки това страхът от тези създания все още сковаваше човешките сърца. Можех да чуя как кръвта бушува във вените им вечерно време, как сърцето им бие като изплашено птиче, готово да хвръкне от гърдите им, как дъхът им се учестяваха с всяка пукване на някоя клонка или хрущенето на сухата слама под нечии стъпки.
Вампири... Върколаци... Вещици. Всички те са истински. Въпросът е, че последните често биват подценявани. Вярвайки, че първите две са зли, се приема, че вещиците трябва да са на страната на човечеството. Нали така вярвате? Поне онази част от вас, която все още вярва, че приказките са съвсем истински по съдържание. В такъв случай грешите. С Ниша научихме няколко неща, докато скитахме сами, освен, разбира се, че те съществуват. Първо, вещиците не са на ничия страна освен своята. И второ – най-добрият начин да убиеш една вещица е да я изгориш. Едно нещо научих сам.
Трето, най-ужасно е когато осъзнаеш, че си изгубил себе си. Определено не препоръчвам чувството на никого. Все едно всичко вътре в теб изгаря и става на прах точно както се случи с поредната вещица. Но тя взе нещо със себе си, отне ми го. Точно така се чувствах, докато продължавах да викам едно и също име – Ниша.
Ниша нямаше да отвори очи. Повече нямаше да срещна онези напълно идентични сини очи. Кичури тъмна коса покрива челото й и се радвах, че няма да успея да видя дълбоката рана в единия му край. От края на устните й се стичаше алена кръв. Пръстите на ръцете й бяха едновременно вкопчени в плата, но и отпуснати върху напоената с кръв бяла риза, прикриващи дупката и дълбоката рана под нея. Ниша я нямаше. Вещицата я отне, но не успя да отнеме решителността ми да продължа започнатото. А аз имах цяла вечност, която да посветя на тази работа. Независимо, че времената се променяха, вещицата винаги си оставаше такава. Живи или мъртви аз щях рано или късно да стигна до тях, а краят... Е, той ви е ясен.