Преди година, Ню Орлиънс

Поредният самолет отлетя с оглушително ръмжене. Но то не можеше да се сравни с онова, което бе чувал да напуска временният му постоянен адрес в Мериленд. Загледа се в масивното тяло на самолета, докато той се отделяше от пистата и политаше право към сумрачното небе. Понякога се питаше защо прави това, а не се радва на живота си. Въпреки че той се радваше на живота си такъв, какъвто бе. С леки следи от сбивания, един наистина сериозен белег на десния хълбок, няколко денонощни ареста зад гърба си и множество дрехи, пропити с кръв и изгорени под открито небе. Това представляваше животът на Килиан Шейд, който съвсем скоро щеше да остане достояние единствено на Ирис, него самия, журналът, който си водеше, и младата госпожица, която бе ключът към получаването на нова самоличност. Не я познаваше, но я бе виждал няколко пъти из различни градове, в които бе пребивавал по-малко дори от седмица. Разбра за дейността й, докато търсеше поредния неразкрит случай из базата данни на неизвестно полицейско управление. Винаги го правеше от разстояние, защото не му се отдаваше да представя фалшиви документи, но пък му се отдаваше да разбива някой по-лесен защитен код, с каквито прикриваха системите си щатските управления. За досиета от ранга на ФБР и ЦРУ и дума не можеше да става. Неведнъж Килиан бе опитвал да проникне в системата им, но без успех. Последният път едва не се бе натикал право в устата на лъва, което за кратко го накара да се осъзнае и да прекрати с опитите си. Може би все пак някой ден отното щеше да опита. С малко повече упоритост успя да узнае не само името на въпросната госпожица от базата на управлението, но и телефон. За негов късмет бе активен и успя да се свърже с червенокоската.
Седеше в сянката на закритата преди пет години стъкларска фабрика в източната част на Ню Орлиънс. Пред погледа му играеха хилядите светлини на града и още по-ярките индикационни светлини на летището. Седеше подпрян върху предния капак на черния пикап, който бе купил преди дни и възнамеряваше да прехвърли на името на новата си самоличност. Всичко бе уговорено по телефона и на една малка среща в закусвалня в центъра на града преди два дни по почти същото сумрачно време към девет часа. Небето все още не бе напълно черно. В далечината все още се забелязваше ярката белота на деня, която го караше да се чувства уязвим. Килиан винаги бе уязвим, когато бе в средата на бялото, тъй като то означаваше липса на мисли, на чувства, на смисъл. Също като черното. Между пръстите му се въртеше парченце слама от близката до оградата дива папрат. Изтърва я, когато чу тихото ръмжене на автомобил. Извърна поглед от лавандуловите нюанси на небето към колата. Очакваше да е такси, но погледът му не срещна една сдъвкана ярко жълта правоъгълна кутийка. Вместо това видя съвсем нормална лека кола, която определено отиваше на стила на червенокоската. Жената вътре, по чиито рамене се разстилаше този огнен водопад вероятно бе Елеонора Морети. Тя трябваше да е. Видя я да слиза и токовете на обувките й оттекнаха в тишината. Отново и отново и отново, докато се движеше по неравния асфалт в негова посока. Накрая спря. Килиан се почувства задължен да се изправи и да заобиколи леко черния си пикап, за да застане очи в очи срещу нея.
- Надявам се, че поръчката ми е изпълнена. – гласът му бе вторият, дръзнал да наруши тишината. Напусна устните му със съвсем хладнокръвен и делови тон, някак изтощен и дрезгав.

Напоследък бизнесът вървеше: или поне този с фалшивите самоличности, легитимиращи средстава и всичко в тази област. А поръчките ѝ бяха съвсем прости и лесни, стига да знаеш как да се свържеш с нея, за което малко хора знаеха всъщност. Трябваше прото да ѝ пратиш пощенска картичка от страната или града в който искаш да "живееш" на следващата ти шофьорска книжка, да напишеш три имена на подателя, първото от които ще е името, което искаш, а другите две твоите собствени. Всичко друго остваше нейна грижа. Създаваше напълно нови личности: банкова история, досие в местното полицейско управление. Всичко. И затова досега нито веднъж не бе хваната, но пък си имаше стриктни правила на кого помага, колкото и пари да ѝ даваха.
Последната ѝ поръчка бе на някакъв си Доусън, който за пореден път искаше нова самоличност и това започваше да излгежда странно и подозрително. Имаше среща с него в Ню Орлиънс, където да довършат сделката, след което тя да се раздели със сумата от десет бона, която беше нейната обичайна тарифа.
Спря нейния малък светлосин Фиат 500 на паркинга на старата фабрика за стъклени изделия и веднага съжали, че си бе обула токчетата, защото макар и сега да бе топло, тук бе валяло преди два дена и все още имаше локвички кална вода, която се процеждаше измежду чакъла. Звукът от стъпките ѝ се удряше в стените и се връщаше в ушите ѝ.
- Надявам се, че поръчката ми е изпълнена. - на лицето му бе изписана усмивка на хищник, макар че гласът му звучеше като този на нотариус, готов да я изпъди от дома ѝ, защото не е плащала ипотеката си два месеца.
Всичко това я подразни. Това... този мъж изглеждаше толкова горд, толкова себеуверен, че това подкопаваше устоите на Нора и я караше да се гърчи отвътре навън по някакви необясними причини. Вторият фактор бе, че той бе дръзнал да спомене истинското ѝ име, а не това, с което я знаеха повечето от нейните другари - истинското ѝ име я заплашваше от затвор.
- Нека ти обясня как се работи с професионалисти, зайче. - тя потръпна от студа, който излъчваха стените и това ѝ нейни движения разрушиха за една единствена секунда хладнокръвната ѝ физиономия. - Първо, никога не използвай името ми. И второ, никога не ме срещай лично. Нито аз, нито ти знаеш какво ни очаква - може да е нова лична карта, може да е полицейска кола и един шериф с белзениците вече приготвени за теб. Но понеже Гилермо ми каза, че си голяма работа и няма в какво да се съмнявам, се съгласих да дойда.
След товя тя бръкна в чантата си и извади един жълтеникав пакет. Червенокоската след това го подаде, но след това се поколеба и го прибра отново откъдето дойде.
- Не, искам да съм сигурна в теб, не може просто така. Мирише ми на гнило. Проверих те. Доста често сменяш имена. Ще трябва да ми се докажеш.

- Проверила си ме значи? – започна Килиан и се облегна назад към черния пикап. Интересна жена... Проверила го, а иска да бъде сигурна в него. Как по-точно може човек да бъде сигурен в някого, който толкова често си мени същността? По-скоро в какво по-точно искаше да бъде сигурна? Че знае как да борави с фалшифицирани документи? Прекрасна, това той умееше да го прави перфектно. Боравеше с подобни от поне половин година след като му омръзна да се изявява като хакер и да изтрива всички данни и досиета, които бе съставил на свое име в различни част на Америка. В интерес на истина му харесваше да прави на маймуни местните шерифи, техните помощници или заместници, но в последно време те бяха наистина мнителни. Неблагодарниците следяха стриктно всички документи и за всеки случай записваха всичко и на ръка. Електронните файлове Килиан можеше да заличи, но не и писмените. Не че не можеше да разбие няколко управления, но твърде много щеше да се набие на очи пък и рискът бе твърде голям. Затова прибягна към фалшивите документи. Обикновено поръчваше от квартални отрепки, които припечелваха колкото да си купят доза хероин, но този път се нуждаеше от нещо повече от фалшив пропуск или автобиография. И тази Морети можеше да му го уреди. Дори го бе направила, но реши да се прави на интересна и да не му даде веднага пакета.
- Е, щом си ме проверила, прекрасна ми Нора, то си наясно с хилядите ми досиета, от които ми се иска да се оттърва. – въздъхна мъжът след като предварително бе навлажнил устните си и вдигна поглед към нея. Определено не грешеше като я наричаше „прекрасна”. – И защо да не използвам името ти? Оригинално е. Някак по-звучно и нетипично за географските черти на Америка. Не е поредното Алисън или Сара. Някак по-екзотично е. Харесва ми, а аз харесвам наистина свежи по състав имена.
Съвсем се отдели от целта си. Забрави за момент за жълтеникавия пакет, който го свързваше с едно по-светло бъдеще. Наистина възнамеряваше да се постарае и да не опетнява това име чак толкова много. Не искаше да му се налага след месец да вади нови документи, макар че нямаше да откаже още една среща с тази госпожица. Когато за пръв път чу за опита й и тарифите, съвсем не очакваше да срещне една толкова чаровна червенокоска. По-скоро очакваше лелка с кръгли очила, строг поглед, много пайети по тъмните си дрехи и дузина охрана, която единствено да привлича вниманието. Може би се надяваше на платинено руса коса с стегнат кок и малки като кърфици черни очи. Вместо това получи стройна червенокоска с буен нрав и хладни, но запленителни светли на цвят очи.
- Какво ще кажеш да свършваме по-бързо с тая работа по документите и да отпразнуваме съюза с една вечеря? Аз черпя. – предложи съвсем по приятелски. Все едно се познаваха от десет години, а не от десет минути. Знаеше, че ще прозвучи съвсем грешно от неговата уста да предложи нещо подобно по толкова безгрижен начин. Нещата щяха да се влошат дори повече, когато стигнеха до хотела, в който имаше стая вместо да спрат пред някой уютен ресторант в центъра на града, но някакси хич не му пукаше какво мнение щеше да изгради за себе си у Нора.

Той сериозно ли?!
През повечето време, когато искаше лично да се увери в клиентите си, Елеонора ставаше свидетел на следната сценка: човекът Х вадеше телефона си, набираше някакъв безбожно дълъг номер, чакаше, тропаше с крак, отмерваше изнервено всяко позвъняване, а след това с въждишка оповестяваше името на неговия довереник, който можеше да свиделтва пред Нора. След това затваряше машинката с мазна усмивка, която уповестяваше неговите осигурени документи, подаваше ѝ парите или чека или картата или каквото и да е, влизаше в колата си, най-често тъмен SUV джип и си заминаваше по пътя с нов чифт легитимиращи средства.
Но покана за вечеря, комплименти? Това ѝ бе за прв път. За пръв път зърваше тази страна на работата си - знаеше, че е хубава, не прекрасна, но хубава, млада дама с опит и дарба в този мъжки свят, но досега никой никога не бе забелязвал този факт. Всички разговори бяха стриктно за правилата, за сумата и за датата на изпълнение на поръчката. Не я питаха дори дали колата ѝ се движи на дизел или на бензин, или пък дори дали знае какво ще е времето утре.
А този... никаквец се изтъпанчваше пред нея и с неговата крива усмивка и нагло държание, с уверените си приказки и с нетолкова недоловимите погледи, плъзгащи се по тялото ѝ, се усмеляваше да я кани на вечеря, когато тя се съмнява дали той не е някакъв терорист или сериен убиец.
- Точно защото те проверих, драги ми Доусън, ако това е истинското ти име, а аз знам, че не е - започна тя и пристъпи с няколко крачки по-близо към него, като същевременно сниши гласа си, за да може само той да я чува - затова ми е чудно как ги изгаряш всички тези самоличности, коя от коя по-абсурдни. Между другото, брадясал египтянин на име на Юсейн Болтън не ти ходи. Не знам при кого си ходил преди, но да краде имена от рекордьори и да им прибавя една сричка отзад не е нищо.
Тя направи още една крачка и се приближи достатъчно, че да усеща дъха на ментовата му бонбона и топлината, която се излъчваше изпод тениската му. Въздъхна леко и настръхна, когато погледна колко по-висок е от нея. По някакваси причина съжали, че е толкова дребна въпреки токчетата. Същата тази причина я накара да се съгласи:
- Добре, съгласна съм. Но да знаеш, че обичам шампанското ми да е добре изстудено.

Почти бе забравил за тази самоличност и историята, обвързана с нея. Споменът го накара да се засмее. Да, наистина си спомняше как всички го гледаха по някакъв странен начин всеки път, когато споменеше името си, но Египет и без това не бе в графата „любими места”. Вероятно трябваше да използва Техеран, Афганистан или Ирак, защото повече щяха да отивам на целта, с която изкара тази самоличност, но тогава не му мисли много. Нуждаеше се от документи на мига. Намери фалшификатор, който се обличаше като хипи, вероятно пушеше огромни количества трева, защото твърдеше, че вижда зелени човечета и сини еднорози, които пасат от тиквената му градина. Въпросната личност живееше в керавана, закачена към сив микробус, чиито прозорци бяха покрити с опаковачна хартия за подаръци. Дори не запомни името на човека, който май дори сам не го знаеше. Не беше важна информация. Важното в случая бе, че успя да взриви цяла фабрика и египетската му самоличност отлетя към небето. Край. Нямаше повече Юсейн Болтън. Всичко го смятаха за мъртъв, докато реално трябваше да има само един труп. По-късно разбра, че по нещастие смъртта си бе намерило и местно хлапе. Не се чувстваше виновен. Всеки да си гледа работата. Килиан работеше на този принцип и беше свършил своята – още един мъртъв демон. Никой не бе канил малкия да се меси и да клюкарства, правейки се на герой в квартала.
- Виждаш ли? Щеше да е нечестно, ако аз не ти знам името, а ти знаеш моето. И относно въпроса ти... Работата ми изисква да съм с много имена и също толкова успешно трови повечето от тях, така че хубаво да си крия истинското на топло, ако не искам наистина да е окажа на топло. – не довърши намека си, който бе идеално разбираем и без да намига заговорнически към Нора, но все пак го направи. Просто отвътре му идваше да се държи като кретен и май за първи път го осъзнаваше, защото по принцип се държеше така. Винаги го отнасяше кръвта му. Обвиняваше за тези дразнещи черти в характера си семейството си, съставено от дълга линия ловци със засилено осмо чувство, ако трябва да бъдем точни. Килиан се завъртя с лице към колата и почти се качи, когато се спря преди да затвори вратата и отново срещна погледа на Нора. – Между другото има те в няколко полицейски регистра, където е добре да си изчистиш името.
Не бе нужно да казва да го следва. Щом той черпеше, значи негова бе честта да избере заведението. В интерес на истината Нора имаше късмет. Можеше да мине през някоя закусвалня и да вземе бургери и пържени картофки и да я заведе до сумрачна стая в някой западнал мотел, където обиквено прекарваше нощите, но не и този път. В последно време изкарваше по малко от псевдоразследвания. Представяше се за назначен детектив по някой закрит наскоро случай. Понякога приемаше и студени досиета. Гейл Доусън – частен детектив. Още една причина да иска да прикрие и това си име и да го защити от влизане на топло. Не можеше да кара само на лов на същества. Те не си плащаха за убийство. Но пък отчаяни хора със слаб характер го правеха стига да обещаеше да открие техен изчезнал отдавна роднина или просто да разнищи нечия смърт. Така хем спасяваше света, хем печелеше от това. А всички му опяваха, че не се печелело от тая работа. Направи няколко разговора с хотела. Настояваше да говори със Стела, която представляваше нещо като рецепционистка, но и малко повече. Осигури охладеното шампанско и маса за двама в ресторанта на хотела. Тъкмо привърши разговора, когато видя ярката табела с надпис „Хотел Колибри”. Малка сграда с множество френски прозорци и доста светнати лампи. Когато пристигна, нямаше толкова хора. Килиан паркира пред вратата на хотела и чак тогава подхвърли ключовете към младото момче на входа, за да я закара до паркинг отзад. Тризвезден хотел, а с толкова екстри. Не беше нужно да е чак толкова уверен, но му беше първото отцепване от правилото с мотелите и първият път с повече пари в джоба, така че трябваше да го отпразнува.
- Хайде, прекрасна. Масата ни чака. – настоя мъжът, виждайки и Нора да слиза от своя Фиат. Отвори вратата и я задържа.